Открита плочка от V в. потвърждава данните в Манасиевата хроника.



Доц. Гергана Кабакчиева: В периода, към който датират плочките, този район е към т.нар. префектура Илирикум, а в нея този език (латинския, б.м.) се използва много повече от гръцкия. Според мен затова датировката е от края на V - началото на VI в.

      „При този цар Анастасий българите започнаха да превземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да превземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 г.".

     Това е допълнил към главата за царуването на Анастасий (491-518) българския средновековен преводач на Манасиевата хроника...

(Хрониката на Константин Манаси., С., 1992, с. 123).



През ХІV в. български преводач се заема с невероятната по онова време задача да преведе стихотворната хроника на Константин Манаси от ХІІ в., като спази размера и даде адекватни български думи на гръцките. Това, според специалистите, бележи "етап в развитието на книжовния език" (с. 31, Иван Буюклиев). Освен това, българския преводач е бил и историк, той въвежда допълнителни 19 сведения в хрониката, които липсват при Манасий, и които засягат българската история. Всичките 19 добавки, направени от българския преводач в Манасиевата хроника, за да се отличават от преводния текст, са изписани от него с ...червено мастило





В превод на английски :“During the reign of King {Emperor} Anastasius, the Bulgarians began to invade this land, by surpassing {Danube} at Bdin and began to seize… first the lower land of Ohrid, then this whole land. From the beginning of Bulgarian movement 870 years have passed…”

By: Constantine Manasses { c. 1130 - c. 1187 }
Remarks: Bulgarian translation of Constantine Manasses chronicle dates appr. 1360 A.C.

Anastasius I c. 430 – July 518 was Byzantine Emperor ruling from 491 to 518.

Зарко Ждраков Браво, Милчев, това действително трябва да са Ирниковите българи кутригури, заселени южно от Дунав. На същите принадлежи позлатения параден шлем-маска на Авитохол от 519 год. в музея на Нови Сад.

ЛЕТОПИСЕЦ, благодаря за подробното разяснение. Много добре показвате , че Открита плочка от V в. потвърждава данните в Манасиевата хроника .Дано сега опонентите Ви да прогледнат. Продължавайте да показвате на българите истината.

не е единственото. Имаме десетки източници за атаки и заселвания на юг от Дунав на българи след 493 г. Марцелиан Комес, Агатий, Прокопий...Много са...

ЛЕТОПИСЕЦ,сведението в Манасиевата хроника не е единственото. Имаме десетки източници за атаки и заселвания на юг от Дунав на българи след 493 г. Марцелиан Комес, Агатий, Прокопий...Много са...Tогава можем да очакваме още публикации свързани с тази тема. Имате сведенията, правите прекрасни анализи ,споделете ги с нас...

На тази Манасиева хроника има изписана годината, когато е завършен превода на български и това е 1345 г. от РХ, ако от тях извадим 870 години, получаваме 475-та година, когато българите са "тръгнали", а не пристигнали, да превземат тази земя Охридска. Но към тази година (475г-та) градът носи името Лихнида. Това е известно, тъй като за последен път то е споменато през 526, когато е разрушен от двудневно земетресение. Така името Охрид става известно по Юстинианово време, когато е бил епископско седалище на самостоятелната архиепископия Първа Юстиниана, която сама си е избирала йерараха, а името Охрид му е дадено от българите, както твърди един български автор. А дали тогава е имало "Ирниковите българи кутригури", вероятно написалият ги може да обясни!?

През 474 г. умира византийският император Лъв І (457-474), след него на трона идва Зенон, който кани българи във Византия. Неслучайно изглежда автора на приписката към Манасиевата хроника сочи Охрид като първа точка. Зенон по това време има проблеми с готите на Теодорих (да не се бърка с Теодорих Амал), които плячкосват именно в Охридско и според учените Зенон кани българите като наемници, за да се справи с тях. За съжаление нямаме сведения, но при Малх има данни за проблемите на Зенон с този Теодорих. По това време вожда на готите Теодорих Амал е в добри отношения със Зенон, едва към 484 г., когато очевидно идват още българи, за което пише Йоан Антиохийски, Теодорих разбира, че не е желан и напуска Балканите, създавайки своя преходна държава в Италия. Възможно е, нашият български автор на приписката, да споменава името на Анастасий (491- 518), и да пропуска Зенон, по религиозни причини. Зенон е поддържник на монофизитството и има специален указ, с който го закриля, а това за православен християнин, какъвто е нашия автор от 1345 г. не е без значение...

In antiquity the city was known under the ancient Greek name Lychnidos which means "city of light", from lychnis, gen. lychnidos, "a precious stone that emits light, from lychnos, "lamp, portable light.

Античният театър в Охрид е древногръцки театър от елинистичния период, построен вероятно около III век .пр.н.е. Използван е за театрални представления, а през II век пр.н.е е бил преустроен от римляните в арена за гладиаторски битки. Клетките за животните са били изградени непосредствено до обграждащите го стени.

Античният театър се намира в близост до Горна порта, в старата част на Охрид. Първоначално проектиран с над 4500 места, амфитеатърът е реконструиран през 2002 г. и сега е с капацитет 1700 места. Днес, в магическата атмосфера на този древен театър се провежда Охридския летен фестивал.

Боби Велинов Радвам се за този пост, г-н Милчев. След статията в списание Осем посветена на плочките интернет гръмна от публикации, а сега и ФБ. Основният акцент е, че Ахил е българин и всички се впускат в догадки и коментари по въпроса. А по този начин фокуса се измества в страни от важното в момента, а именно - надписа bolgar. Може и да не е случайно - по тази начин, ако не се измести дискусията, то е напълно възможно информацията която носят плочките да бъде дискредитирана.
Дали Св. Ахил от протоиконата е оня Ахил с мирмидонците за мен не е важно. Истински важното е, както и Вие отбелязвате, че в 5-ти век(почти век преди да се появят първите славяни) българите са били познати на балканите. Нещо повече, позволявам си да предположа че, ако тези плочки са протоикони или пък безписмено евангелие както твърдят специалистите, то "BOLGAR" би могло да има същото послание като "Бич божи" в западната римска империя. В първата половина на пети век хуни резидират в Сремска Митровица, преговарят с римляните от конете си край Пожаревац, превземат Ниш, София, Пловдив...и никак не са били благосклонни към местното християнско население. Можем и трябва ли да сложим в случая знак за равенство между BOLGAR и хуни?! Факт е, че не от вчера българите са "заплаха" за "цивилизованите" Европейски народи. :)))
Поздрави!

Старогръцки митове и легенди: Мистериозен свят, Ахилесовата пета
Оттам и изразът „ахилесова пета” придобила смисъл на „уязвимо място”.
Ахил е тесалийски герой, най-силният, най-храбрият и най-красивият от гърците, участвали в легендарната Троянска война, внук на Еак, син на смъртния Пелей и на морската богиня Тетида. В Илиада е споменат и като цар на Мирмидонците(от гръцки "мирмигс" = мравка). Според легендата прорицателят Калхант предсказал на Атридите – братята Агамемнон и Менелай, че те ще превземат великата Троя само ако в похода участва и Ахил. Майка му знаела какво е отредила съдбата на сина й. С всички сили тя се стараела да предотврати смъртта му. Още докато бил дете, тя го потопила в чудотворната и свещена река Стикс, за да стане неуязвим, но петата му, за която го държала, останала суха и така тя станала единственото му уязвимо място. Точно там го улучила отровната стрела на Парис, насочена с помощта на бог Аполон и Ахил загинал в Троянската война.

Текстът е публикуван в Българска христоматия или Сборник от избрани образци по всичкитe родове съчинения, с приложение на кратки жизнеописания на най-знаменитите списателе, съставиха И. Вазов и К. Величков. Част ІІ, Поезия. Книжарница на Д. В. Манчов, Пловдив - Свещов - Солун, 1884.
http://theseus.proclassics.org/node/164

Иван Вазов, Омир (преводачески увод)
ОМИР

Из всичките велики имена, които вековете са прославили, ни едно не свети тъй бляскаво, както името на старий Омира. За древните, и за елините, Омир беше повече нещо, отколкото само поет; той беше отец на поезията, славен представител на народний гений, верен отклик на древните предания, вдъхновен разказвач на великите събития на миналото, животворен източник на всичко прекрасно и истинно.

Неговите безсмъртни произведения, пени по общите места, разгледвани от философите, изучвани от поетите, тълкувани от многобройни поколения критици, запечатаха в умовете удивление към старогръцката литература, пълна с сила и живот.

Двете поеми, които хвърлят такъв непомрачим светлик връз лицето на Омира, са „Илиада“ и „Одисея“. В първата се описва обсадата от гръцките царета на малоазиатский град Троя; а във втората скитането на Одисея подир разорението на казаний град. В них се прославят два идеализирани гръцки типа, които напълно изображават националний характер на елините.

В Ахилеса са олицетворени храбростта, пъргавината, любовта към славата и към войната, която повдигна много високо тоя народ, съединена с любовта към прекрасното му отечество. Одисей е олицетворение на умът, хитростта и прозорливостта.

Само в последний век се повдигна въпрос за
действителното съществование на Омира и дали наистина поемите – „Илиада“ и „Одисея“ – са дело на един човек, или на целий елинский народ. Твърде са мътни сведенията за Омировото месторождение. Голям брой градове в Гърция и Мала Азия искат да си присвоят тая чест. Истинско или измислено лице, обаче, Омир е име, което ни дава понятие за най-високий поетический гений, който е могла да роди древността.

„Илиада“ и „Одисея“ за елинский мир бяха същото нещо, каквото библията за христяните. Главното място във възпитанието на гъркът принадлежеше Омиру.
Поемите, които се родиха в малоазиатските колонии на ионическото гръцко племе, станаха достояние на цяла Елада. Поетите черпеха от них вдъхновенията си, художниците зимаха сюжети за произведенията си, философите – правила на висока мъдрост, историците и географите се опираха на Омир, като на неопровържим свидетел, дори държавите, в оправдание на своите притязания въз разни местности, отнасяха се към Омировите стихове, и за тая цел ги преправяха.

Великите люде на Гърция се хвалеха със знанието и изучението на тия поеми; стиховете от „Илиада“ и „Одисея“ минаха в пословици. Омир беше идеал на мъдростта, поет, учител и пророк на древний мир. За всичко това той е обязан на чисто человеческото си миросъзерцание; хуманизмът се вижда не само в героите му, но и в боговете, които в „Илиада“ вълнуват същите ония страсти, които вълнуват и човеците: злобата, гневът.

Само в Одисея боговете изгубват човеческите си недостатки и се ръководят от чисто нравствени побуждения; изображението характерите на Омировите герои е изумително вярно и се отличава с пластичност, както и описанието на събитията и местата.

Ето защо значението на Омира не се накърни през толкова века, а в епохата на възражданието на науките и изкуствата възкръсна с първий си блясък у европейските народи, чужди на елинский дух. Подир Омира до такава всемирна известност достигнаха само Данте и Шекспир.

Езикът, на който са писани двете споменати поеми, е старото гръцко ионическо наречие, обогатен с голямо число образи, речи и поетически изражения: слогът Омиров е обикновено лесен и чудно ясен, както и мислите му.
Но мнозина от древните се силеха да налучат там някой скрит смисъл, някаква алегория.
Освен поменатите две поеми Омир е написал и третя – хумористическа Ватрахомахия, или боят на жабите.

Омир е преведен от старогръцки почти на всичките литературни езици.

Няколко опита за превожданието му станаха и у нас, именно: от Пърличева (първите песни на „Илиадата“ в „Читалище“, преведени скратено и на македонско наречие); от П. Р. Славейкова (тоже началото, преведени по образът на народните песни, в „Наука“); от Велиева (цялата „Илиада“), преведена без просодия и с ритми.
Откъслекът „Хектор и Андромаха“, който иде по-нататък, представлява приблизително образът на стихът, в който са написани „Илиада“ и „Одисея“.

In Greek mythology, Achilles; Ancient Greek: Akhilleus, was a Greek hero of the Trojan War and the central character and greatest warrior of Homer's Iliad. Achilles was said to be a demigod; his mother was the nymph Thetis, and his father, Peleus, was the king of the Myrmidons.

Etymology

Achilles' name can be analyzed as a combination of (akhos) "grief" and (Laos) "a people, tribe, nation, etc." In other words, Achilles is an embodiment of the grief of the people, grief being a theme raised numerous times in the Iliad (frequently by Achilles). Achilles' role as the hero of grief forms an ironic juxtaposition with the conventional view of Achilles as the hero of kleos (glory, usually glory in war).
Laos has been construed by Gregory Nagy, following Leonard Palmer, to mean a corps of soldiers, a muster. With this derivation, the name would have a double meaning in the poem: When the hero is functioning rightly, his men bring grief to the enemy, but when wrongly, his men get the grief of war. The poem is in part about the misdirection of anger on the part of leadership.
The name Achilleus was a common and attested name among the Greeks soon after the 7th century BC. It was also turned into the female form (Achilleía) attested in Attica in the 4th century BC (IG II² 1617) and, in the form Achillia, on a stele in Halicarnassus as the name of a female gladiator fighting an "Amazon". Roman gladiatorial games often referenced classical mythology, and this seems to reference Achilles' fight with Penthesilea but gives it an extra twist of Achilles being "played" by a woman.

Че Омир е преведен на много езици, спор няма, но че има голяма неразбория от къде е, какъв е, както и за времето в което е живял и т.н., както и че не е доказано, че написаното е от него, след като са преминали през Хипарх, тъй като, както се споменава, е бил сляп и неграмотен, а и писменият език, на който са написани тези текстове не е бил използван по времето, за което се знае, че е бил жив и още много, много неясноти! Към сегашното ни време всички археологични разкопки в района на Троя доказват, че там има девет слоя от девет различни периоди, а за описаният от него, няма подобаващи археологични факти. Така остава всеки да вярва в каквото му изнася, без то да е подплатено с обективни факти. И все пак остава да се благодари на възможността да се знае какво има от Омир, на латинските народи, защото те по времето на техния Ренесанс са спасили огромната част от старогръцките текстове, които са претърпели както гоненията на християнството, така и варварщината на последователите на Пророка.

Гръцките училища стават притегателни центрове за образование на младите българи и ревностни разпространители на елинистичните идеи.
Доц. Надка Николова
Шуменски Университет
Надка Николова е родена в гр. Шумен на 17 март 1955 г. Преподава в ШУ "Епископ Константин Преславски". Доктор по филология (1996). Научните й интереси са в областите: езикова култура, история на новобългарския книжовен език, теория на книжовните езици, социолингвистика, съвременна, историческа и съпоставителна лексикология, лексикография, сравнително славянско езикознание. Автор е на "Българската анатомична терминология през Възраждането (1824-1878)" (2003), "Езикова култура" (1996; 2002), както и на много статии в научния печат. ”Гръцкият е езикът, казва Р. Попович в предговора към Христоитията си от 1837 г., на който тогава всички образовани българи “хоратуват, и на всяк ден четат и пишат, и без него не можат (Родолюбивий 1992: 76). Гръцкият език е бил езикът на образованието и културната комуникация за цяло поколение възрожденски интелектуалци. За тях гръцкия език е бил културно есперанто, общият литературен и научен език на народите от Югоизточна Европа, подобен по значение на латинския език за западните страни. Както казва проф. Ив. Шишманов, те са го владеели по-добре и по-свободно от матерния си език (Шишманов 1903: 430). В “Книговище за прочитане” от 1874 г. Богоров споделя: “Още и до днес между нас има такива учени, на които, дотрябва ли нещо да напишат български, те го сключат изпървом на гръцки, а сетне го превеждат на български” (Богоров 1874/75: 2). Гръцкият език се оказва в ролята на посредник в културната адаптация на българското общество към съвременната буржоазна цивилизация през първата половина на века. Броят на селищата във вътрешността на България обаче, в които гръцкият е доминиращ в училищните програми, е внушителен. През 1830 год. се открива и първият гръцки университет в Атина, който става особен притегателен център за жадните за образование млади българи.Гръцките училища стават притегателни центрове за образование на младите българи и ревностни разпространители на елинистичните идеи. Не случайно възпитаници на гръцки училища са най-изтъкнатите дейци на Българското възраждане: д-р Н. Пиколо, д-р П. Берон, д-р Ив. Селимински, В. Априлов, Г. С. Раковски, С. Доброплодни, д-р Ив. Богоров, Д. Душанов, Г. Кръстевич, П. Бобеков, К. Фотинов, Ст. Чомаков, Ив. Добровски, Ив. Момчилов, Н. и Д. Михайловски, Р. Попович, Д. Миладинов, Гр. Пърличев, Ат. Богориди, Ст. Богориди и мнозина други.От друга страна обаче, липсата на светско българско училище “остава незащитен проход за проникване на гръцкото влияние” (Радкова 1986: 30). Петър Берон не само че използва гръцкия въобще като писмен език (напр. писмото му до котленци за уреждане на учебно дело в града е написано на гръцки), но и разговаря на гръцки език на философски и въобще научни теми. В спомените си за д-р Берон М. Балабанов споделя: “мене ми се струва като че да съм още при него и да го слушам да ми разправя убедително ту на български, по котленски, ту на гръцки, по филибешки, за своите открития по небесната физика” (Балабанов 1899-1900: 11). Така главен посредник между българите и идеите на модерния свят за дълго време остава Гърция. На гръцки пишат художествени, научни и педагогически произведения, защото не са знаели писмен български език, мнозина от тях: Ат. Богориди (внук на Софроний Врачански), Александър П. Куртович (Зоирос паша от Пловдив), Никола Пиколо, Гр. Пърличев, братя Сим. и Мих. Христови от Стара Загора, Ив. Симеонов и Ант. Цанков, съставители на гръцки христоматии, и мн. др. (Стоянов 1978: 107).

ПРОФ. БОГДАН БОГДАНОВ: ОМИР - "ИЛИАДА"
ОМИР И НЕГОВОТО ВРЕМЕ. „ИЛИАДА” - СЮЖЕТ И КОМПОЗИЦИЯ

Първите старогръцки автори са Омир и Хезиод. Омир създава две поеми - „Илиада” и „Одисея”1. Направените сравнения и изследвания доказват, че Омировите творби приличат на народнопесенни произведения, но същевременно са и лично творчество. Те имат тема, композиция и разработва на образите, характерни само за личното творчество. Авторството на Омир не се състои в измисляне на фабула и персонажи, а в подбора, комбинирането, обогатяването и придаването на конкретен облик на натрупания материал. Така от по-кратките, изпълнявани наведнъж песни за различни моменти от Троянската война, се разбива едно по-мащабно и като обем, и като концепция произведение, което е сложно организирано и тематично единно цяло. Безспорно Омир си служи с вече оформилите се в устната традиция теми, образи и разработки, но създава оригинални произведения2, без да изтъква личностното си отношение. Неговата последователност при замисъла, целостта и относителната непротиворечивост на творбите му го отделят от народния творец и фолклора.
Омировите творби следват особеностите на жанра - класически героически епос, възникнал в периода на разпадане на родовата общност и заместването й с нов, мощен колектив - военното обединение и държавната организация. В него се разказват събития от миналото, които са идеализирани. Героите са реално съществуващи лица - могъщи воини, хора и богове, чиито качества са преувеличени. Времето, за което се разказва, е легендарно. Разказът е организиран около централно събитие от голяма важност - война с победи и поражения. Омировият епос се оформя към края на тъмните векове (времето между 1200 г. пр. Хр., когато се предполага, че се е водила Троянската война, и 750 г. пр. Хр., когато е живял и творил Омир), когато са обособени ясно две съсловия -на селяни и аристокрация, подчинени на местен цар, а заплахата от вражеско нападение от страна на съседи изисква добра организация на отбраната- привилегия за аристократите.
Ето защо Омир изобразява в „Илиада” войната и нейните ужаси като нещо неизбежно и естествено, рисува обаче и подвизите на аристократичното военно съсловие. То гарантира сигурност на цялата общност чрез своите воински качества и способности. Но все още не се поставя акцент върху патриотизма и колективната отбрана, а по-скоро върху стремежа към придобиване на лична слава и блага. Водеща в „Илиада” е именно темата за накърненото достойнство, за отнетата слава и бойни награди и за гнева на ахейските царе. Използвайки тема, разработвана и от други епически поеми, Омир създава оригинален сюжет. Върху традиционната тема (за Троянската война) поетът наслагва две традиционни епически теми - за гнева на Ахил (първоначално към микенския цар Агамемнон, а след смъртта на Патрокъл (най-добрия приятел на Ахил) Към Хектор и троянците); и за отмъщението за убития.
Основната част на сюжета представя бойни епизоди. Чрез четири големи бойни сцени между гърци и троянци, разгърнати в четири последователни дни, но художествено представени в различни песни, Омир пресъздава Троянската война в поемата. Първата сцена, обхващаща 1-я ден, започва в трета песен и включва двубоя между Парис и Менелай, както и сключеното след това примирие. Втората сцена (втори ден) е описана в осма песен и разказва за победите на Хектор. В трета сцена (трети ден) троянците проникват в ахейския стан и Ахил разрешава на Патрокъл да участва в боевете (шестнадесета песен), което довежда до смъртта му (седемнадесета песен). В четвъртата сцена Ахил се връща на бойното поле (двадесета песен) и отмъщава за Патрокъл, като убива Хектор (двадесет и втора песен). Тези песни са основата, около която се изгражда поемата. Омир успява да очертае панорамата на цялата война, въпреки че не следва хронологията й. Той използва различни средства като припомняния за отминали събития в речите на героите, каталозите (изброяване на бойните кораби) на двете войски и др. Освен основното сюжетно ядро, хронологията на събитията изобразява около 50 дни от последната година на Троянската война, която продължава десет години, Омир успява да предаде напълно атмосферата, духа, страстите, свързани с войната. Сюжетната схема, в центъра на която стои разгневяването на епически герой и произтичащо от това възмездие, е била разпространена в епическата поезия преди Омир. Оригиналността на Омир е в това, че успява да включи низ от събития и сцени, които образуват сюжетно, композиционно и стилово единство, остават вътрешно споени. Водещ в организирането на сюжетното действие остава мотивът за гнева, отвеждащ към един основен за света на поемата човешки проблем - за наранената чест, за стойността на достойнството и престижа. Именно мотивът за гнева подготвя и повежда сюжета в логична поредица от събития, които извеждат до примирението.
Началото на действието. Което се развива в два плана - на Земята и на Олимп, започва съответно със свадата между Ахил - водача на мирмидонците и цар на Фтия, и Агамемнон - водача на похода и цар на Микена, от една страна, и между боговете Зевс и Хера - от друга. Всяко събитие на Земята е следствие от решение, взето на Олимп. Човешките постъпки и поведение имат двойна мотивация. Те са породени не само от вътрешната логика на характерите им, а и от волята на боговете.
За успешното провеждане на нападение срещу един от троянските съюзници Агамемнон получава награда - пленницата Хризеида, дъщеря на жреца на бог Аполон. Нейният баща Хриз предлага на Агамемнон откуп, за да освободи Хризеида, но вождът отказва. Тогава бог Аполон чува молбата на своя жрец и предизвиква ужасен мор в гръцкия стан. Агамемнон е принуден да върне наградата си, но накърнената му чест на вожд го подтиква да вземе наградата на Ахил. Накърненото чувство за чест и достойнство събуждат гнева на Ахил от своеволната постъпка на върховния военачалник. Ахил изтегля войските си от бойното поле и отказва да воюва на страната на ахейците. Загрижен обаче за съдбата на съюзниците си, той разрешава на най-добрия си приятел Патрокьл да се присъедини с войската си към ахейците и да участва в боя, дори му дава доспехите си. Смъртта на Патрокъл, убит от Хектор, принуждава Ахил да се одобри с Агамемнон и да се върне на бойното поле, насочвайки гнева си към троянците. Смелият водач на мирмидонците убива троянския воин Хектор, но и това не е достатъчно да спре гнева. Временното прекратяване на военните действия заради погребенията на Хектор и Патрокъл не гарантира примирението на Ахил. Едва със срещата между Ахил и троянския цар Приам се достига до основното помиряване. Отделните събития в поемата са свързани. Двигател на вътрешното им действие е индивидуалната лична причина като мотив за поведение на героя, но крайната цел е винаги обвързана с колектива и неговото благо. Отказът от участие във военните действия от страна на Ахил например, е с цел да се възстанови нарушената справедливост при отличаването на заслугите на воините, а причината за постъпката му е наранената гордост и потъпканото достойнство на вожда, на когото е отнета наградата. Гневът на жреца Хриз и бог Аполон е причинен от отказа на Агамемнон да върне пленницата Кризеида срещу откуп и т. н.
Целият сюжет на „Илиада” обхваща около 50 дни от последната година на войната, финалът на Троянската война поражението на троянците и унищожаването на техния град е трагичен. Темата за войната е представена от Омир в два плана - в лагера на ахейците и събитията, свързани с военния конфликт между ахейци и троянци. Действието в двете художествени проекции при разгръщане на темата се определя от два конфликта, породени от спор за жена. Тяхното преодоляване проследява поетът. Мотивът за помирението по отношение на военния сблъсък между ахейци и троянци се осъществява само частично, като се има предвид трагичният финал на поемата. Но събитията, очертали сблъсъка между Ахил и Агамемнон, водят към тяхното помирение. Ахил се помирява с Агамемнон в името на победата над вражеския лагер в Деветнадесета песен, а в Двадесет и четвърта песен Ахил се помирява и с троянския цар Приам, като по този начин Омир доказва безсмислието и жестокостта на войната, която носи само бедност и лишения, и внушава нуждата от хармония във взаимоотношенията между хората. Композицията на „Илиада” включва встъпление, завръзка, кулминация и развръзка. Ролята на встъпление се изпълнява от обръщението към музата, традиционно за епическото произведение, което има смисъл на заклинание, на сила, помагаща на твореца, да изпълни замисъла си. С епическото обръщение в началото на Първа песен се въвежда темата на поемата. Двигател на действието е гневът на Ахил и причината за него - засегнатото чувство за чест. Първа песен, в която се описва както конфликтът в лагера на гърците (между Ахил и Агамемнон), така и свадата между боговете, породена от молбата на богинята Тетида, майката на Ахил, към Зевс играе ролята на завръзка. Чрез образа на Ахил се осъществява връзката между двата свята. Втора завръзка в поемата представлява лъжливият сън - знамение, изпратен от Зевс на Агамемнон, тъй като чрез него се задвижват военните действия.
Протестът на Терсит във Втора песен носи първото художествено доказателство за несъгласието на колектива с военните вождове. Бунтът е овладян и започва истинският разказ за Троянската война - главната тема на „Илиада”. Четвърта и Осемнадесета песен въвеждат и разширяват темата за мира като модел на живота, контрастен на войната. В следващите сцени, описващи войната, везните клонят ту към ахейците, ту към троянците. Дава се превес на троянците, за да се изпълни желанието на разгневения Ахил. На Олимп боговете, покровителстващи гърците, отстъпват, знаейки, че крайната победа е определена за завоевателите елини. Първата развръзка в поемата се извършва в Деветнадесета песен, Когато Ахил се отказва от гнева си и се помирява с Агамемнон след смъртта на Патрокъл. Кулминацията в поемата се разкрива в Двадесет и втора песен, в двубоя между Ахил и Хектор. В момента на напрегнато очакване на решаващия сблъсък между Ахил и Хектор, Омир започва с описание на битови подробности. Това изображение, отклонение от развитието на действието, е похват, който засилва напрежението и очакването на втората развръзка. Забавянето на действието, т. нар. ретардация (Десета и Осемнадесета песен, както и епизоди от Втора и Двадесет и втора песен) се налага от особеностите на епическия стил. За епическия автор е важно не само основното събитие, но и делничното, битовите подробности, мирновременният живот. Битовите подробности създават у читателя чувство за достоверност, карат го да изживее всеки миг заедно с героите. Този стремеж към пълна инсценировка поражда ретардация, чрез която Омир постига впечатлението за епическа широта на изображението. Разказът се забавя, прехвърля се на различни места (Двадесет и втора песен). Въвежда се вторият план - действието се пренася на Олимп. И не само ахейци и троянци, но и всички безсмъртни гледат как Ахил и Хектор се гонят преди двубоя. Гонитбата продължава, действието се връща на Земята. На Олимп „Зевс олимпийски тогава опъна везните си златни/ ...и падна ден смъртен за Хектор:/ блюдото тръгна към Хадес: и Феб изостави героя". Боговете са присъдили, читателят разбрал безмилостното и равнодушно решение на безсмъртните, Атина Палада е предупредила Ахил. Резултатът от този двубой, който е в полза на ахейците, представлява втората развръзка на другия основен конфликт между боговете. Смъртта се пада на Хектор. Такава е Волята на Съдбата, на която боговете - защитници на троянците, се подчиняват.
При композирането на поемата Омир използва геометричния принцип, характерен за художествен поглед от епохата на древногръцкия аед. Той се изразява в симетричното изграждане. Симетрията е признак на божествена хармония. Кръговата симетрична структура в „Илиада” се открива както на нивото на цялата епопея, така и в отделните песни. Цялата творба е концентрирана около бойните действия, водени в 26-я ден, които са разказани най-подробно от Единадесета до Осемнадесета песен. Симетрично около тях се разполагат събитията от другите дни, като първата и последната песен обхващат по 20 дни, песните от Втора до Седма включително и Двадесет и трета представят по три дни, а в песните от Осма до Десета и от Деветнадесета до Двадесет и втора се описва по един ден.
Симетричността се проявява още по-ярко в отделните песни. Първа песен завършва със свада между боговете, със свада започва и последната Двадесет и четвърта песен. Разговорът между Тетида и Зевс в Първа песен огледално съответства на техния втори разговор, който е във втори епизод на Двадесет и четвърта песен. В Първа песен троянският жрец Хриз пристига в лагера на ахейците, за да моли за освобождаването на дъщеря си. В последната песен троянският цар Приам идва в лагера на ахейците и моли за връщане тялото на сина си Хектор. В Трета песен е описан двубоят между двамата основни виновници за войната, Менелай и Парис, а в огледалната Двадесет и втора песен - двубоят между двамата най-могъщи воини -Ахил и Хектор. Принципът на геометричното композиране като концепция е общ за изкуството по бремето на Омир.
Сюжетът и композицията на „Илиада” доказват как архаичното и оригиналното, традицията и новаторството, не са в противоречие, а изграждат хармонията на повествованието.
Като първа литературна творба в историята на Европа, „Илиада” е преходна, творба между фолклор и литература, наситена с метафорично-образни послания към всяка епоха.

Проф. Б. Богданов: Като първа литературна творба в историята на Европа, „Илиада” е преходна, творба между фолклор и литература, наситена с метафорично-образни послания към всяка епоха.

Г-н Милчев, ето сайта за изтегляне на PDF превода на ИЛИАДА на български език, повярвайте ми, ще ви помогне да се отървете от Дълбоките Комлпекси за Малоценост и Нищожност от който Много Сериозно Страдате! Пожелавам ви от сърце скоростно духовно оздравяване, въпреки че духовния микимакадонски аутизъм трудно се лекува!

ОМИР ИЛИАДА Превели от старогръцки Александър Милев и ...
star05.net/infusions/booklib/book.php?book_id=850&action...‎
"Одисея". Те са свързани с името на великия древногръцки поет Омир. Сигурни ... оспорвали честта да бъдат родно място на Омир. Достигнало е до нас ...

ОМИР: ИЛИАДА
Превели от старогръцки Александър Милев и Блага Димитрова
Издателство "Народна култура", София, 1971 г.
Редакционна колегия: Веселин Ханчев, Николай Бояджиев
Редактор Блага Димитрова
Художествен редактор Васил Йончев
Технически редактор Александър Димитров
ДПК "Димитър Благоев", София, ул. "Ракитин", 2
"Народна култура", София, ул. "Граф Игнатиев", 2-а

Господине, аз притежавам Илияда и Одисеята вкъщи, в библиотеката си...Много обичам да чета поетично-епосните фантазии на Омир, особено за циклопи и как се превръщат хора в свине...

Надявах се "спамаджията аристо", който е наследник на някое от следните племена: "Σαυρομματοι", "ϊππομοκλιορ'ю", "Σπορ", "ϋπερΒορεας", "άυτρωποφαγω", "κεφάλισκύλου" и т.н. чудовища, с които гръцките писатели от преди и след Р.Х. са именували неизвестните им племена, на север от Хем и Истър, да е по-разумен, но за него фактите нямат значение, защото ни показва текстове на литератори, не филолози, като Б.Богданов, който е толкова историк, колкото и "аристотелис", или Иван Вазов, с исторически познания от едни времена, когато за българската история се е знаело толкова, колкото "аристотелис" сега знае, а и текст на шуменската "патка", която като папагал, повтаря какво е положението по времето на свищовлията Райно Попович, без да проумее защо в 1837 г. е станало така и не е вдянала и да обясни на читателите си, че 60 години преди това патриарх Самуил (да гние в ада), с помощта на султана, закрива Българската Патриаршия в Охрид и вече няма български свещеници, които да учат децата на български език, защото в българските църкви и училищата в тях, от тогава започват да се разпореждат гръцки попове, и както показах, четат и молитвата "Отче наш" на "изписан" Български език с гръцкото произношение на "ч", "ш" и т.н.! А представените по-горе имена, коментират нещо, за което нямат абсолютно никакво доказателство, че е на Омир, а битуващото тогава "доказателство" е от рода "една жена каза", че е излязло "под неговото перо", а при това е бил неграмотен!!! Пак ще му повторя на аристо, това което се приписва на Омир е излязло под перото на Хипарх и е редно да са му го обяснили в Атинския ПУЦ, ама то трябва и да има къде да попадне семето на знанието, а на чукар само тръни растат, а от тях никаква полза! Ако пък си представя, че с подобен речник, може да уязви някой, жестоко се заблуждава, защото дървото се познава по плодовете, а хората по хортуването и делата!

Изписаните цифри са вместо гръцките букви, но се отнасят до имената на племената, за които става дума в предния ми коментар: първото савромати > гущерооки; другите > кинокефали - кучеглави; андропофаги - людоеди; иппофаги - конееди; номади - пастири, животновъди; амаксовии - живеещи в каруците или волските коли; спори - живеещите разпръснато и т.н, да спестя просташките имена, с които гръцките писатели са описвали,преди и след Р.Х,. в ръкописите си тези хора. Та аристо е от някое от тях, изборът е негов!

ЕЛАДА: ДУХОВНАТА ФОРМА НА ЕВРОПА

През Средновековието дори маргинали като Бернар от Шартр и Джон от Солсбъри въздъхвали: “Ние сме джуджета, стъпили на раменете на гиганти”. За великани били признати мислителите на древността . И как да не бъдело така, след като схоластиката се родила благодарение на преводите на “последния римлянин” Боеций и изкованата от тях лексика. А преводачът-монах от Ирландия Йоан Скот Ериугена не само превел на латински Ареопагитическия корпус, великите Кападокийски отци на Църквата и по-късни византийски мислители, но и прехвърлил цялата антична диалектика от Хераклит до Прокъл в Западното мислене чрез своя трактат “За разделението на природата”. Да не говорим за всеизвестното преоткриване на аристотелизма в т. нар. зряла схоластика при св. Алберт Велики и св. Тома Аквински. Средновековието не само говорело с възхита за Философа, но и му се дивяло, като казвало: “когато Аристотел пишел, топял перото си направо в мозъка” (пак изказване на Джон от Солзбъри в “Металогикон”).
Дядото на модерната европейска мисъл Френсис Бейкън не само написал “Новият Органон” и “Новата Атлантида”, но и също така признал: “Най-древните времена предизвикват най-дълбоко възхищение”. Затова докато излежавал присъда за корупция (защото като бил лорд-пазител на кралския печат се поблазнил да взема подкупи) в Тауър съчинил няколко десетки параболи-притчи за прочути митологични персонажи: “Нарцис, или себелюбието”, “Орфей, или философията”, “Протей, или материята”, “Девкалион, или възраждането”, “Немезида, или превратността на нещата”, “Дионис, или страстта”, “Сфинксът, или науката”, “Пан, или природата”, “Сирените, или наслаждението” и т. н., и т. н.
Томас Хобс превел “Илиада” и “Одисея” на латински. Не случайно е толкова проницателен и съвременен в семиотическата си теория, и същевременно така благочестив в теономния си политически трактат “Левиатан”.
Бащата на новия европейски рационализъм Рене Декарт се образовал в колежа “Ла Флеш”, където преподавателите му – видни учени-йезуити – го натъпкали с цялото енциклопедично знание на схоластизирания аристотелизъм. Нищо че той после им се подигравал и предпочитал да чете в широко отворената книга на света.
Джон Лок, както и повечето новоевропейски мислители не се препитавал с преподаване на философия ex cathedra universitatis. За разлика от повечето от тях, той все пак бил университетски преподавател, при това в Оксфорд, но учел възпитаниците си не на философия, а на старогръцка литература и реторика. Може би затова е написал не само “Опит върху човешкия разум”, но и “Писмо за толерантността” и съвсем новаторски по дух политологически трактати, възраждащи не малко от Аристотеловите разбирания за политейята, за съвместния живот на гражданите в обществото и държавата.
Дейвид Хюм е автор на есета като “Епикуреецът”, “Стоикът”, “Платоникът”, “Скептикът” и може би тъкмо чрез тях е получил аналитично-скептичните прозрения, развити в “Трактат за човешката природа”, “Естествена история на религията”, изследванията на човешкото разбиране, афектите и принципите на морала.
Шелинг завършил мисловните си търсения с философстване за митологията и религията. Огромната му продуктивност била увенчана с работи като “За божествата на Самотраки” – емблема на унеса му по античността.
Хегел завършил класическа гимназия и станал студент по богословие в Тюбинген. По време на следването си живеел в манастирско общежитие, при това в една стая с Шелинг и Хьолдерлин. От Лесинг и Винкелман насетне духовният живот в Германия превъзнасял и се ентусиазирал от Елада. И “олимпиецът” Гьоте и “живият класик” Шилер, и романтиците, и трескаво-екстатичният Хьолдерлин, и спекулативният Хегел – вдъхновението за всички тях много често идвало от митологията, културата и литературата на Елада. Дори и строгостта на протестантството не успяла да попречи на Хегел в него да се разгори страстта към Елада. Прехласнат по нея, в онези години най-близкият, най-съкровеният му приятел Хьолдерлин написал своята поема за Диотима и десетки други творби, вдъхновени от античността, а Хегел си фантазирал за някакъв невъзможен синтез между християнството и гръцката народна религия. Да не говорим за хилядите възторжени преценки за гръцката философия и изкуство в лекциите по история на философията и лекциите по естетика, за възхвалата на гръцкия живот като “истински подвиг на младостта на човечеството” във “Философия на историята”. И гимназиалното юношество, и следването, и годините на гувернантстване, и академичната работа на Хегел са пропити от убеждението, изразено в речта, произнесена в Нюрнберг при избирането му за ректор на тамошния университет: “Гръцкият свят е най-красивият, който някога е съществувал” .
Киркегор започнал своя път като мислител и писател с работа върху иронията като форма на Сократовата екзистенциална диалектика, а Ницше е бил професор по класическа филология и в едно от първите си скандални произведения пресъздава “Раждането на трагедията от духа на музиката” – величието на дионисизма и гръцката мистериалност, потиснати впоследствие от разсъдъчността и “злия гений” на понятийното мислене.
В началото на ХХ век възгласите за Елада позаглъхнали. В началото на 20-те в Италия масите били овладени от Мусолини, а в началото на 30-те в Германия – от Хитлер. Тогава Едмунд Хусерл отново възродил идеала за Елада като духовна форма на Европа. В една своя прочута лекция, изнесена във Виена през май 1935 г. Хусерл поставил диагноза: “Европейските нации са болни, самата Европа е в криза” . Като единствено възможно лечение Хусерл предписал тематизирането на “духовната Европа като чист проблем на науките за духа”. Хусерл твърди, че историята на Европа има своята иманентна философска идея, своята иманентна телеология. Целта на всичко, случило се в Европа е “прелом и начало на развитие на нова човешка епоха, епохата на човечеството, което оттук насетне просто иска да живее и може да живее в свободното оформяне на своето съществуване, на своя исторически живот от идеи на разума, от безкрайни задачи”. Тази идея, според Хусерл има своето време- и месторождение: древна Гърция през VІІ и VІ в. пр. Хр. Той с възхита говори за тази особена теоретико-практическа нагласа, за това особено човечество и това особено жизнено призвание, което се ражда там и тогава. Според него е “разбираемо как няколко гръцки особняци са могли да задвижат преобразуване на цялото човешко съществуване и на цялостния му културен живот, първо в тяхната собствена нация и в най-близките съседи. Но сега също е видно, че оттук е могла да възникне една съвършено нова свръхрационалност. Естествено, аз имам пред вид духовната форма Европа. Тя вече не означава различни съседни нации, влияещи си само чрез търговски борби и борби за власт: Един нов, произлизащ от философията и нейните частни науки дух на свободна критика и нормиране от безкрайни задачи властно пронизва човечеството, създава нови, безкрайни идеали!” Като в Болерото на Равел Хусерл отново и отново тематизира едно и също: “Искам да кажа, че усещаме (и при цялата си неяснота това усещане има пълно право), че на нашето европейско човечество е вродена ентелехия, която властно пронизва промяната на европейските форми и й придава смисъла на развитие към една идеална жизнена и битийна форма като вечен полюс”. За Хусерл понятието Европа трябва да бъде разработено като историческа телеология на безкрайни цели на разума, а европейският жизнен свят е бил роден от идеи на разума, сиреч от духа на философията. В този патос на свръхрационализма и в името на идеята за обединена Европа Хусерл, както почти всички философи от древността до днес свръхоценностява философията: “Сред едно европейско човечество философията постоянно трябва да изпълнява своите функции на архонт на цялото човечество”. Кризата на европейското съществуване и привидното крушение на рационализма според него тогава можела да се развие само в два възможни изхода: първият от тях бил възраждането на Европа от духа на философията чрез героизма на разума; вторият – деградирането до неприязън към духа и до варварство.
Случило се второто. Започнало варварството. Но въпреки всичко Хусерл не се разделил със своя свръхрационалистичен утопизъм и това му помогнало да оцелее: когато получил заповедта за своето уволнение и забраната да преподава, издадена от нацистките власти, той просто обърнал листа със заповедта наопаки и съсредоточено си записал на гърба онова, върху което размишлявал в този момент. Бил убеден, че въпреки всичко “от пепелта на голямата умора се въздига Фениксът на една нова жизнена глъбинност и одухотвореност като залог на величаво и необхватно човешко бъдеще: защото само духът е безсмъртен”.

ЕЛАДА: ВДЪХНОВИТЕЛКАТА НА ПОЕТИТЕ
(ДИПТИХ В ТРИПТИХА: ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ)


Химн на нисък глас

Елада, какво разгънато крайбрежие на гениалното море, отдето се изправиха при първата зора лъхът на знанието и магнетизмът на разума, изпълнили еднакво плодоносно всичките влияния, като че бяха вечни. И по-нататък веригата от странни планини, покрити със вулкани, които се усмихват на властната магия на героите и серпентинената нежност на богините, повели в брачен полет могъществото на човека, повярвал в себе си, че е свободен най-подир и може да загине като птица. Такъв е отговорът на нещата, за лихвата на раждането и лабиринта с неизбродните завои. Но срещу твойта яка почва, направена от диамантената светлина и от снега, която не загива и усеща стъпките на своя мил народ, излязъл победител над смъртта и смъртен едновременно със очевидна чистота, един необичаен разум се опитва да накаже неговото съвършенство и вярва, че ще заличи дори полъхването на вълнуващите се жита.
О, Гърция, изящно тяло и блестящо огледало, три пъти мъченица, за тебе мисля ли си, отново се възстановявам. В народа ти се крие твойта сила, твоят лек и твойто здраве и те са твое право. Зова шумящата ти кръв, защото тя е жива, за нея свободата не е нещо болно и точно тая кръв разкъсва мойте устни със своето мълчание и аз съм в твоя вик неудържим!

Рьоне Шар

(Известно е, че на младини Рьоне Шар е бил поет-сюрреалист, но по времето на варварството е участвал в Съпротивата като командир на партизански отряд. Това стихотворение е написано точно половин година след оттеглянето на варварството – на 7 ноември 1945 г . Преводът е на Георги Мицков в “Рьоне Шар. Непредсказано бъдеще”, С. НК, 1983.)



Пирея

Главозамайващо искряща синева
над плоски и олекотени хоризонти.
Пристанище с почти отекващ хаос
от кораби и лодки – жив капан,
слънчасал панаир от безразборни флагове
в преплетеното като Буда гръцко лято…
Горят очите ми и изтощително туптят
от ярки мигновения с пламтящи щрихи
в изгарящия изглед на Пирея.
Как надребнено и разхвърляно трептят
човешките присъствия из кея
край нанизи от озвучени кръчми!
И мъча се сред палещия бяс
на слънцето да приближа лицето
на някой скитник, странно осенено
от артистичната му свобода, която
според рецептата на Казанзакис бе
най-сигурния белег на душевно щастие…
Усмихвам се на себе си, че мога
изневиделица да срещна този бард
на а б с о л ю т н о т о и да го питам
как да заживея!

И в този миг чрез веселия дух,
протичащ в жилите ми, усетно се слях
с Пирея…


Иван Теофилов, “Да”, ИК “Иван Вазов”, 1994

МОРЕТО НА ЕЛАДА: ВЕЧНОТО НАЧАЛО

Преди години ми се случи в края на един юнски ден да попадна на Сунион – най-южната точка от Атическия полуостров. Там се намира храмът на Посейдон. Който вече е бил на Акропола и е разгледал всички останки в Атина, е подготвен и за такава архитектурна среща. Впечатли ме обаче не храмът, а морето. На залез слънце то беше кротко и необикновено бистро. В неговата прозрачност просветваха стотици цветове и всевъзможни техни нюанси. От баналното синьо и зелено, тюркоазено и сиво до лилаво, охра, пурпур и виолетово. Толкова много цветове на една място в природата. Може би те се появяват от отблясъците на онези твари, които, ако имат злата участ да бъдат хванати в рибарските мрежи, после биват проснати на рибните хали в Атина:
“лилаволюспести,
пихтиестозелени,
и чернослузести,
и воденистобели
чудати същества в бездеен плен:
с хриле и пипала, с очи и челюсти,
създадени за съвършено друг – по-необвързан
и по искрен свят!…
Иван Теофилов, Рибните хали в Атина, “Да”

Безбройните риби, рибища и рибки, рачета и калмари, сепии, медузи и октоподи, миди, скариди и стриди, водорасли, мъхове, рапани, раковини, черупки и едри камъчета по дъното на онова море се виждат отдалече. Привечер те се виждат вече не като форми, а като игра на природата с безброй цветове. Безбройните цветове на Гърция. Изумителният контраст на белите, варосани къщи с боядисаната в кобалт дървения, на изпепелената до бяло земя и обезцветените от слънцето треви и храсти с емайловосиньото небе. Неистово ярките цветове – цикламени, оранжеви, бордо и тъмнорозови на растения, приютени в огромни саксии по каменистите улички. И привечер всички тези цветове са в морето. Безкрайните цветове в безкрайния живот на морето. Тогава разбрах защо Талес е наистина първият гръцки философ, а не метафизикът Парменид или рационалистът-ироник Сократ. Талес, който е казал: всичко е от водата. От безкрая на морето, от безкрая на живота. Няма друга по-изумяваща иерофания на природата от морето. Природата е божествена епифания и сигурно поради това гърците, чийто живот е крепен винаги около и благодарение на морето, са били винаги благочестиви - във всяко време по различен начин. Сред античните философи няма нито един, който да е бил атеист. Дори и нароченият за атеист и “материалист” Епикур е казвал, че боговете са безсмъртни и блажени същества и че благочестието изисква, за да можем да ги мислим последователно като наистина блажени и необременени от грижи, да си представяме, че те обитават междукосмическите пространства и не се занимават с нищожно дребнавите човешки съдбини.
Морето е стихията с най-силно присъствие на божественото в природата.
Наскоро прочетох при Ясперс: “Израснах с морето. За пръв път го видях в Нордернай. Една вечер баща ми преведе през целия плаж малкия си син, хванал го за ръка. Беше време на дълбок отлив, пътят през хладния чист пясък до водата бе много дълбок. Бе осеян с медузи и морски звезди – знаци от тайните на морските глъбини. Бях като омагьосан, не разсъждавах върху това. Тогава непосредствено усетих безкрайността. След това преживяване за мен морето стана естествен фон на живота изобщо. То е видимото присъствие на безкрайното. Безкрайните вълни. Винаги всичко е в движение, няма го стабилното и цялостното, въпреки усещането за порядък в безкрая. Да гледам морето стана за мен най-прекрасното нещо на света. Битието, защитеността е нещо крайно необходимо и благотворно. Но не ни е достатъчно. Съществува и онова, другото. Морето е неговото живо въплъщение. То ни освобождава при напускането на защитеността, отвежда ни там, където стабилността се губи, но все пак не потъваме в бездънното. Отдаваме се на извечната тайна, на необятността, на хаоса и реда.
Не зная колко време от живота си съм прекарал в съзерцаване на морето, без да се отегча. Нито една вълна не прилича на друга. Постоянно менящи се движения, светлини и цветове. Великолепно е да се движиш сред чистите елементи, да се разхождаш по прибоя в буря и дъжд, без пейзаж, без хора. В общуването с морето е изначално заложена склонността към философски разсъждения. Тя е съществувала в мен, без да го съзнавам, още от детството ми. Морето е притча за свободата и трансцендентността. То е като материализирано откровение от същината на нещата. Философстването е подчинено на изискването да може да устои на условието, че никъде няма твърда основа, но точно чрез това се изявява същината на нещата. Морето поставя такова изискване. Там няма нищо фиксирано. Това е величествената му неповторимост… Това, че философията на Талес започва с водата, ми изглежда съвсем естествено” .
Не знам какво е онова северно море около фризийските острови за което пише Ясперс, но съм виждала морето в средата на земята – саморазкриваща се теофания. Най-впечатляващото явяване на онова, което е безкрайно, но не е бездънно и неопределено. То няма предел, но не е хаотично неподредено. Напротив. Всяко едно заливче, всяко едно местенце по дъното има свои осъразмеряващи го растителни и животински обитатели. Точно това е едно от значенията на думата “космос” в гръцката архаика. Тогава все още това не е Всичкото, или Вселената, а дума, която означава “красота”, “мяра”, “подредба и уютно-успокояваща нареденост”, “блясък” и “великолепие”. Polloi kosmoi за десетките векове до времето на Питагор означава “множеството дивни гледки на хубост и подреденост”, “многото красоти в природата”. А морето в средата на земята е всеобемащото място на всички тези прелести. Свещеният съюз на необятното и пребродимото, на стихията и подредеността. Теофанията, която ограничава човешкото битуване и го мами да търси и породилото го божествено битие.


p.s. Текстът беше публикуван за първи път през 2001 г. в списанието "Език и литература", а после известно време и в електронното издание "Грозни пеликани".
По-високо поставената снимка е направена тази година близо до античната Тороне на втория ръкав на Халкидики, който се нарича Ситония, от Леда Гочева, а втората е от преди две години - някъде около остров Тасос.

О, Гърция, изящно тяло и блестящо огледало, три пъти мъченица, за тебе мисля ли си, отново се възстановявам. В народа ти се крие твойта сила, твоят лек и твойто здраве и те са твое право. Зова шумящата ти кръв, защото тя е жива, за нея свободата не е нещо болно и точно тая кръв разкъсва мойте устни със своето мълчание и аз съм в твоя вик неудържим!

Рьоне Шар

(Известно е, че на младини Рьоне Шар е бил поет-сюрреалист, но по времето на варварството е участвал в Съпротивата като командир на партизански отряд. Това стихотворение е написано точно половин година след оттеглянето на варварството – на 7 ноември 1945 г . Преводът е на Георги Мицков в “Рьоне Шар. Непредсказано бъдеще”, С. НК, 1983.)

ДОБРЕ ДЕ Г-Н МИЛЧЕВ, ЗАЩО ГО ПУСКАТЕ ТОЯ БОЛЕН ВУЛГАРИН ''АРИСТОТЕЛИС'' ДА СПАМИ И ДА СМЕНЯ ТЕМИТЕ ВЪВ ВСЕКИ ВАШ ПОСТИНГ...НАРОЧНО ГО ПРАВИТЕ, НО НЕ ЗНАЯ ЗАЩО ГО ОСТАВЯТЕ.

АРИСТОТЕЛИС = ПОТРЕБИТЕЛЧЕТО, Е ВАШЕ МОМЧЕ - БУЛГАРЧЕ.



А ТЕБЕ САНДАЛЕ---НЕ МИ СЕ ПИШЕ , МОГА ДА ТИ ПОКАЖА И ДА ТЕ ЗАПОЗНАЯ С НЯКОИ НЕЩА, НО НЕ МИ СЕ ДРАСКА ПРОСТО.

Това е принципност!
А самият Аристотелис е необразован-не знам откъде е преписвал, но поставяше Казахстан северно от Кавказ и продължава да набива този Казахстан, с който нямаме нищо общо, а той дори не знае къде е .
А Летописец, ако смята, че да го сравняват с цървул не е обидно или да го наричат макак, значи има филтър на обидните коментари.
В противен случай е в симбиоза със специалиста по макаците и цървулите