Блогът на ambroziia Ви очаква! :: МЕЧТИТЕ

                       МЕЧТИТЕ

       НЯКОГА МЕЧТИТЕ МИ ЗНАЕХА,
ПО-ДОБРЕ И ОТ МЕНЕ САМАТА, КОЯ СЪМ.
НЕ ИСКАХА И ДА ЧУЯТ -
НИ СЪМНЕНИЯТА НАДМЕННИ НА РАЗУМА,
ТИ РОПОТА НА УМОРАТА ТЕЖКОКРАКА,
НИ БЕЗКОНЕЧНИТЕ „ТРЯБВА"
НА ВЕЧНАТА ДЕЛНИЧНА СУЕТА.

       ТЕГЛЕХА ЗДРАВО НАПРЕД.
НЕ ГИ СТРЯСКАХА СРЕЩИТЕ
С ЧЕРНИТЕ ДУПКИ ПО ПЪТЯ,
НЕ ГИ МАМЕХА ЗЛАТНИТЕ КЛЕТКИ
НА ЛЕСНИ ДОСПЕХИ,
НЕ ГИ ТРОГВАХА РАЗРАНЕНИТЕ МИ
ДО КРЪВ ХОДИЛА.

       НЯКОГА МЕЧТИТЕ МИ ЗНАЕХА НАИСТИНА
ПОВЕЧЕ ОТ МЕН САМАТА.
ТОЛКОВА МЛАДИ, А ТОЛКОВА МЪДРИ МЕЧТИ!
НО КЪДЕ И КОГА ТЕ,
НЕПРИМИРИМИТЕ, СЕ РАЗПИЛЯХА?
ВРЕМЕТО ГИ ЗАПОКИТИ
СЯКАШ ВДЪН ЗЕМЯ.

       А СЕГА?
КАК И КЪДЕ ДА ВЪРВЯ ПО-НАТАТЪК,
КОГАТО НЕ ЗНАЯ КОЯ СЪМ БЕЗ ТЯХ?
ДУМИ, ИЗСТРЕЛЯНИ ОТ МИКРОФОНИ,
ТЕЛЕФОНИ, ЕКРАНИ, ТРИБУНИ,
ОТ СУТРИН ДО ВЕЧЕР ВИТАЯТ КРАЙ НАС
ДУМИ, ДУМИ, ДУМИ...

       ЖИВА НАПАСТ НАД ЖИВА БЕДА.
О, ГОСПОДИ, ТИ, КОЙТО НИ ДАДЕ ВСИЧКО:
ДУШИ - ЗА ЦВЪРЧЕНЕ НА ЖИВО
ВЪРХУ ЖАРАВАТА НА ДНИТЕ НИ,
НОЗЕ - ЗА ТРОШЕНЕ
ПО ИЗРАНЕНИТЕ ПЪТИЩА НА СЪДБИТЕ НИ,
ЗЕМЯ - ДА Я ТЪПЧЕМ И ТРОВИМ

       КАТО НЕВИННИ ВАМПИРИ,
А ТЯ ДА НАБИРА СИЛИ ДА СЕ ОТЪРСИ ОТ НАС
В НЕЗНАЕН ЧАС...
О, ГОСПОДИ, ЗАЩО НА ВСИЧКО ОТГОРЕ
НИ ДАДЕ И ТЕЗИ ЕЗИЦИ,
ДА СЕ СТРЕЛЯМЕ, РАНЯВАМЕ
И УБИВАМЕ - И СЪС ТЯХ?...

Петя Цолова