Пада здрач, топла стая, камина,
сенки гонят се в танц по стената,
чаша вино, гъст дим от комина,
вън промъква се тихо мъглата.

Вълци вият, полето припява,
черен лъч по прозореца драска,
пак потъва света ми в поквара,
пак съм жаден за твоята ласка.

А в душата ми пориви древни,
се надигат сив облак пред буря,
скрити мисли потайни, нередни,
с твойте устни копнея да чуя.

Тихо пантите стари проскърцват,
на вратата стоиш тъй красива,
запленен, във захлас и безмълвен,
гледам теб, сладост моя игрива.

Но искрите в очите ти гаснат,
моя орис, неземна и свидна,
и в прегръдката твоя прехласнат,
тихичко пея ти песен приспивна.

Тя заспива под звуците ласкави
на гласа ти и в чуден сън плува.
Утре пак ще е свежа и бляскава,
но сега нека спи. Теб сънува.

Бил съм корен, мълва, даже песен,
полъх летен във зима горчива,
но да бъда в съня ти поднесен,
тази мисъл така ме опива...