Блогът на ambroziia Ви очаква! :: ОБЛАКЪТ

                        ОБЛАКЪТ

       ЗАЖЪДНЕЛИ ЦВЕТЯ, АЗ ВИ РЪСЯ С ВОДА
ОТ РЕКИ И МОРЕТА НЕЗНАЙНИ!
ЗАШУМЕЛИ ЛИСТА, В ПОЛУСЪННА МЕЧТА,
АЗ ВИ НОСЯ ПРОХЛАДИ ОМАЙНИ!

       ИЗПОД МОЙТЕ КРИЛА ПАК РОСАТА ПРЕЛЯ
И СЪБУДИ ОТ СЪН СЕМЕНАТА.
ТИХО ТЕ ЩЕ РАСТАТ ВЪРХУ МАЙЧИНА ГРЪД,
ЗАТАНЦУВАЛИ В СЛЪНЦЕ ЗЕМЯТА.

       ЧЕСТО ДОЛНИЯ СВЯТ АЗ ОБСТРЕЛВАМ СЪС ГРАД
И ПОЛЯТА НАВРЕД ПОБЕЛЯВАМ;
ПОСЛЕ ПАК ИЗВЕДНЪЖ ГИ ОБЛИВАМ СЪС ДЪЖД,
И СРЕД ГРЪМ, И СРЕД СМЯХ, ОТМИНАВАМ.

       ВРЪХ ПРЕМИНА ЛИ В БЯГ, АЗ ЗАСИПВАМ ГО В СНЯГ
И ОТДОЛУ ЗАСТЕНВАТ ГОРИТЕ;
НОЩЕМ ЧАКА МЕ СЪН, НА ПОСТЕЛЯ НАВЪН,
ДО ГЪРДИТЕ НА БУРИ СЪРДИТИ.

       ТУК В НАЙ-ТЪМНИЯ КЪТ ОКОВАН Е ГЪРМЪТ
И ТУ В ЯРОСТ РЕВЕ, ТУ ЗАМИРА,
А НАД МЕН ДЕН И НОЩ, МОЯТ ПЛАМЕНЕН ВОЖД,
МОЙТА МЪЛНИЯ, В ПЪТЯ СЕ ВЗИРА.

       В НЕЯ ГРЕЙ ЛЮБОВТА, НЕЯ ВОДИ СТРАСТТА
КЪМ НАДМОРСКИТЕ ДУХОВЕ ЧЕРНИ,
НАД ЗЕМИ И МОРЯ НИ ЗА МИГ ТЯ НЕ СПРЯ
ДА МИ СОЧИ ПЪТЕКИТЕ ВЕРНИ.

       И В БЕЗКРАЙНИЯ ХОД ПО НЕБЕСНИЯ СВОД
ВЕЧНО С ТАЗИ ЛЮБОВ Е ЩАСТЛИВА;
НАД РЕКИ, ПЛАНИНИ, НАД ПОЛЯ, ДОЛИНИ,
ТЯ СЪРЦЕТО СИ ЯРКО РАЗКРИВА.

       ГОРЕ НИЖНИ ЛЪЧИ ГАЛЯТ МОЙТЕ ОЧИ.
ДОЛУ ТЯ В ДЪЖДОВЕ СЕ ИЗЛИВА.
ЗВЕЗДООКА ЗОРА С МЕТЕОРНИ ПЕРА
МЕ ДОГОНВА В ПРОСТОРИТЕ ЯСНИ

       И ДОДЕТО С РЪКА МИЛВА МОЙТА СНАГА,
НА НЕБЕТО ЗОРНИЦАТА ГАСНЕ;
СЯКАШ СЪС ЗЛАТНИ КРИЛА, НА ВИСОКА СКАЛА,
ГОРЕ ТАМ, НА ВЪРХА В ПЛАНИНИТЕ,

       Е ЗАСТАНАЛ ОРЕЛ, И ПРЕКРАСЕН, И СМЕЛ,
В МИГ ЗАПРЯЛ, ОЗАРЕН ОТ ЛЪЧИТЕ...
А КОГАТО БЛЕСТИ И СЪС ЖАР МИ ШЕПТИ
КЪРВЪВ ЗАЛЕЗ ЗА СЛАСТ И ОТМОРА,

       И ПОКРИЙ ВЕЧЕРТА С НАМЕТАЛО СВЕТА,
И ПОМРЪКНЕ ЛАЗУРЪТ ПРОСТОРЕН -
В МОЯ НОЩЕН КАФЕЗ, БЕЗ ПОСОКИ И ВЕСТ,
КАТО ГЪЛЪБ СЕ СВИВАМ АЗ, МОРЕН.

       ТАЗИ БЛЕДНА ЖЕНА, НАЗОВАНА „ЛУНА",
ОГРАДЕНА С ОГНЬОВЕ СТУДЕНИ,
БАВНО В МРАКА ПЪЛЗИ - ТАМ НАД МОЙТЕ КОСИ,
ОТ СРЕДНОЩНИЯ ПОЛЪХ РАЗВЕНИ.

       И НОЗЕТИ Й ТУК, ДОБЛИЖИЛИ БЕЗ ЗВУК,
КЯКОЙ ПЪТ МОЯ ПОКРИВ ПРОБИВАТ,
И СТОТИЦИ ЗВЕЗДИ, НЕВИДЕНИ ПРЕДИ,
ТУ НАДНИЧАТ ОТТАМ, ТУ СЕ СКРИВАТ;

       ТА КОГАТО СЕ ВЗРА В ТАЗИ ТЯХНА ИГРА
И МИ СПОМНЯТ ПЧЕЛИ ПОЗЛАТЕНИ,
И РАЗПОРЯ РАЗСМЯН МОЯ ШАТЪР ТЪКАН,
ТО МОРЕТО ПРИЛИЧА ПОД МЕНЕ

       НА ПАРЧЕ ОТ НЕБЕ, ЩО ЗАХВЪРЛЕНО БЕ
ДОЛУ, В РОЙ ОТ ЛЪЧИ ПОСРЕБРЕНИ.
ДЕНЕМ СЛЪНЦЕТО САМ АЗ ОБВИВАМ ВЪВ ПЛАМ,
НОЩЕМ С БИСЕРИ КИЧА ЛУНАТА;

       И ВУЛКАНИТЕ СПЯТ, И ЗВЕЗДИТЕ МЪЖДЯТ,
МОЙТО ЗНАМЕ ЩО ВИХЪР РАЗМЯТА.
ОТ ЗЕМЯ ДО ЗЕМЯ АЗ ВИСЯ ВЪВ ТЪМА
И ПОД МЕНЕ ВЪЛНИТЕ НЕ СПИРАТ.

       КАТО МОСТ ВЛЕДЕНЕН, КАТО ПОКРИВ ВТВЪРДЕН
ПЛАНИНИ МЕ ОТДОЛУ ПОДПИРАТ.
А ОТПРЕД ЗАКОВЕ ЛИ В БЕЗБРОЙ ЦВЕТОВЕ
СВОЙТА АРКА ПОБЕДНА - ДЪГАТА,

       С УРАГАНА СЪРДИТ, В ЛЕД И ПЛАМЪК ОБВИТ,
АЗ МИНАВАМ, ПРЕВЗЕЛ НЕБЕСАТА.
ОТСТРАНИ ВИСИНИ И ИСКРЯТ СВЕТЛИНИ.
ДОЛУ ВЛАЖНА СЕ СМЕЕ ЗЕМЯТА.

       АЗ СЪМ ВЕЧНО ДЕТЕ НА ЗЕМЯ И МОРЕ,
СВОЯ ДОМ ВЪВ НЕБЕТО НАМИРАМ.
ПРЕЗ МЪГЛИ, ВЕТРОВЕ, ПРЕЗ ВОДИ, БРЕГОВЕ,
АЗ МЕНЯ СЕ, НО БЕЗ ДА УМИРАМ!

       ЗАТОВА СЛЕД ДЪЖДА, ЩОМ ДОРИ И СЛЕДА
НЕ ОСТАНЕ ОТ МЕНЕ ОТГОРЕ,
И ЛЪЧИТЕ БЛЕСТЯТ И СТРОЯТ В СВОЯ ПЪТ -
СВОДА СИН НА БЕЗКРАЙНИ ПРОСТОРИ,

       В МОЯ ТИХ САРКОФАГ ТИХО СМЕЯ СЕ ПАК,
ПАК ОТДОЛУ СЛЕД МИГ ИЗПЪЛЗЯВАМ,
КАТО ПРИЗРАК-БЕТЛЕЦ, ПРЕРОДЕН МЛАДЕНЕЦ
И ОТНОВО - ЛАЗУРА СТЪМНЯВАМ!...

                  1820, Превод: Цветан Стоянов