2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. kvg55
9. zaw12929
10. hadjito
11. sparotok
12. bosia
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Прочетен: 4769 Коментари: 21 Гласове:
Последна промяна: 10.01.2021 19:20
IN CONNECTION
...and nothing else matters.
Пак нямаше интернет. Нарочно бе взела стар телефон, да не го мисли по плажовете, но и той сякаш бе решил да почива – светваше, изгасваше и влачеше, когато и както си поиска. Изключи мобилните данни, да не го тормози. Но моментът явно бе отпускарски за всичките й устройства – картата на таблета излезе от строя и не искаше да се активира.
Мария сви рамене с досада и се приготви да си ходи. Време беше - малката със сигурност се е събудила и някой трябва да я изведе на разходка. Събра набързо хавлията, изтръска я, но не я прибра в плажния сак. Тънкият ветрец откъм морето я караше да настръхва зиморничаво. Септември преваляше и макар водата да бе още топла, а плажовете – оживени, сивата пелена, която взе да пада привечер над морето, напомняше, че е есен. Метна хавлията на раменете си и тръгна. Мокрият пясък лепнеше по краката й, а вълните, примамливо топли на фона на вечерния хлад, я караха да забавя крачката си. Наслаждаваше се на всяка минута на морския бряг. От седмица беше тук – сигурно за последно този сезон. Едва се отскубна от дома – всичко вкъщи чакаше нея. Но трябваше да го направи, знаеше, че есента в ранчото щеше да бъде и дълга, и тежка. Искаше за малко да остане сама. Да почине, да презареди. Но младите бяха все още тук и нещата взеха неочакван обрат. Бабите си остават баби дори на море. Тичат по плажа след невръстните внуци с кофичка, топка, лопатка и лейка в едната ръка, с детско кремче и шапка против слънцето в другата, препъват се в пясъка, викат, крещят, умоляват, заклеват, гневят се, смеят се, успокояват и поощряват, и възпитават – и са щастливи!
И тя беше щастлива – една средностатистическа баба, влюбена в своята малка, безценна внучка Марая. Но тя бе и жена, преборила бърнаута, по своя воля избрала фермерския живот пред кариера в града, тиквите и доматите пред монитора в офиса – и имаше свое изострено чувство по тия въпроси. Не стигаше другото, ами и вече седмица нямаше интернет. Ето, на дисплея пак се изписа: „Няма открита СИМ карта“ – каквото и да означаваше това. Сви рамене и излезе на крайбрежната алея. Внезапният порив на вятъра я накара да потрепери и да ускори крачка. Отнякъде се чуваше музика – тъжни акорди на китара, подсилени от стара, раздрънкана уредба. „Nothing Else Matters“. Знаеше и изпълнителя – когато го видя за пръв път преди години, беше младо момче. Охотно завързваше приказка с всеки, който се спреше за миг да послуша. Казваше, че е студент по медицина. Заставаше всяка вечер на същото място, току зад мелницата на моста, и подхващаше все една и съща песен на „Металика“, надвиквайки вечерния прибой, извивайки и глас, и тяло под поривите на силния вятър. Черните му дрехи контрастираха с ярката, цветна суматоха наоколо и той през годините ни веднъж не изневери на този метълски цвят – само косата му побеляваше все повече. Навярно вече не беше студент. Вадеше душите обаче все със същия мек памук – и сигурно си докарваше добър доход. Казват, че през зимата пък го виждали в Банско.
Но старостта не прощаваше. Сигурно и нейната коса под добре положената светлокестенява боя е също тъй бяла, помисли си Мария. И лицето й, подобно на неговото, отразява една вдъхновена наивност, че животът е сцена, на която можеш да пееш чужди песни безнаказано и до безкрай. Да залъгваш съдбата като еднодневка турист, че си още в началото, един възторжен студент, пред когото стои цялото бъдеще, на когото принадлежи целият свят. Насрещният вятър насълзи очите й и тя почти връхлетя върху групичка немци, спрели с явно одобрение да послушат уличния певец.
Мария не спря. Отмина, без да погледне. Не беше въпрос до пари. До време беше. Времето, което винаги си представяше като огромно кълбо от многоцветни, здрави конци, а днес го усети изтъняла, съзобана* нишка. Тръсна глава – беше разбрала най-трудната истина – животът, нейният, личният, собствен, единствен, безценен живот бе искрица по вятъра. Прииска й се да върви така по брега до сутринта, до другия изгрев. И да се върне с новия ден обветрена, чиста, свободна. Направеше ли го, щеше да бъде отново себе си.
Но нещо не беше наред. Младите. Чакаха я. Вечер беше бавачка – нали трябваше и те да излязат, да се повеселят.
Стана й съвестно, че за миг бе поставила себе си пред най-скъпите на сърцето си хора. Но пък… може би… Нали някой броеше и нейните мигове...
Слънцето потъна бавно зад баира на запад и сред разтопения бакър на морето полазиха сенки.
"Грях ли е, Боже, да искам и нещо за себе си? " – в порив на внезапно самосъжаление възкликна Мария. Чу гласа си и се огледа. Нямаше хора, пък и вятърът хвърляше всеки звук по вълните като в пряспа.
"Знам, гордостта е порок, животът е служене, старостта е смирение, всичко знам – вече по-смело изви глас и протегна ръце към морето. – Но защо си ни дал тогава вечно млади очи и сърца, и души, и копнежи, защо си посял в нас мечти?"
Нов порив на вятъра едва не отнесе хавлията от раменете й. В камънака долу вълните се разбиваха с глух тътен.
„Боже, не позволявай на света край мен да ме претопи, да ме погълне в своето всеочакване! Ако те има, ако ме чуваш, ако съм права, дай ми знак, Господи!
Гласът й излизаше рязко, болезнено, на пресекулки, но прибоят заглушаваше думите. Една вълна прехвърли моста и се разля в краката й. Откъм провлака все тъй протяжно по вятъра се носеше нескончаемото:
Forever trusting who we are
No nothing else matteeeers.
Никакъв знак.
"Луда съм, луда, луда за връзване!" – засмя се малко истерично Мария и тръсна глава. Прибра хавлията, приглади коса. Трябваше да побърза. Колко впрочем беше часът?
И тогава го видя. Интернетът. Яркосини, светещи букви в горния десен ъгъл, изписващи заветното, свещено „3G“.
* съзобан - наяден от молци
КАКВО Е ВЕЧНОСТ?
ТИ СИ СОБСТВЕНОСТ НА ИСУС ХРИСТОС ПО СЪТ...
Пожелавам ти приятни есенни дни и прекрасно настроение с много радостни и щастливи моменти!Прегръдки!
Пожелавам ти приятни есенни дни и прекрасно настроение с много радостни и щастливи моменти!Прегръдки!
Благодаря ти, мила Еми! Животът е просто нещо, когато го живееш на макс - не се замисляш. Намалиш ли темпото обаче - а това с годините май е неизбежно, започваш да си задаваш въпроси. Да се страхуваш. Кой съм аз и къде съм, докога и защо? И най-вече - това аз ли съм още или не мога вече да се позная? Не направих ли прекалено много компромиси в този живот? Не подмених ли същностни свои черти в името на по-спокойното, по-удобно съществуване в света на различните? Не се ли заличих, не изчезнах ли? Защото - знайно е - всеки на този свят се опитва да те преплита и прекроява по свой образ и подобие. А Божият образ, с който си пратен на тази земя? А твоята същност, смисъл и мисия?
С възрастта явно ставам чувствителна към своята независимост. Браня свободата си, отстоявам правата си. А е нужно смирение и мъдрост. Знам. Ама няма да съм аз. Аз още скитам между Слънчев бряг и Несебър с раница на гърба. Оставям по пясъка свои следи, надвиквам вълните със собствен глас. Егоцентризъм? Брожение на духа? Склероза? Сигурно от всичко по малко:)))
Трябва малко смирение, трябва. Уча се в движение - малката внучка много помага:)))
Прегръдка, мила Еми! Красив, листопаден октомври, с много багри, с много усмивки!
Поздрави, Зав!
Здрави и весели есенни дни!
бях честна пр 5г , и ти го казах...
не се оправдавай с..:безценната' внучка..
..послушай ме..скачай, и по Пътя, направи си Крила @
аз, съм винаги Юлия )
Не е грях да поискаш нещо и за себе си...
Благи есенни дни!...
бях честна пр 5г , и ти го казах...
не се оправдавай с..:безценната' внучка..
..послушай ме..скачай, и по Пътя, направи си Крила @
аз, съм винаги Юлия )
Безценен съвет! Благодаря, Юлия!
Друго и да нямам, честолюбие и нарцисизъм дал Господ!
Прави са думите ти - и вдъхват кураж!
Благодаря!
Красиви полети и за теб в есента!
Не е грях да поискаш нещо и за себе си...
Благи есенни дни!...
Благодаря ти, Марине!
Знаеш как е - търсим едни истории с дни, вместо тях се раждат други - за часове...
Здрави, красиви и вдъхновени есенни дни и за тебе!
PS: Очаквах да ми направиш забележка за няколко думички:)))
08.10.2020 16:19
Пожелавам ти тази тиха, мъдра благодат!
08.10.2020 16:36
Пожелавам ти тази тиха, мъдра благодат!
Пожелавам ти тази тиха, мъдра благодат!
Върховна мъдрост има в този твой коментар, скъпи Оги - дълбока и непостижима! "...в крайностите няма отговори, а само загуба на удовлетворение"
/!!!/
Златната среда! Обетованият Ханаан за душите! Нирвана за сетивата... Търсим я цял живот, и а-ха да я открием, и някой вихър току ни запокити в покрайнините! За съжаление много отдавна разбрах, че златната среда не е за мене. Все се катеря нагоре, все искам да съм на по-високо място от вчера, да съм по-напред. И винаги с риск за миг да се озова долу, в най-ниското... и отначало. Сполай на Бога, предпазвал ме досега, но се замислям - и пак казвам: нужно е смирение. И се мъча, и се уча... но това не е до възраст, а до мъдрост. Сигурно не ми е дошъл още достатъчно акъл в главата, пък за кога да идва вече... Божи работи!
Благодаря за чудесното пожелание! Засега успявам с благодатта само в едно отношение - стремежа към добро. И в обичта - това си ми идва отвътре. Копнея за блажена тихост, ценя я, усещам я - но ми е непостижима!
Затова пък есента ни обсипва с толкова мъдра тишина и природна благодат! Обичлива и споделена да е тя и за тебе, Оги! Поздрави!
Животът е най-добрият учител и най-хубавата Муза за писане.:)
Поздравявам теза хубавото разказче и ти пожелавам още много такива!
Благодаря ти, мила Ати!
Душата не остарява...
Но и времето не стои на едно място. И на човек не му остава нищо друго, освен да се надпреварва с него. Мисия невъзможна.
Все пак добре е, щом имаме връзка - макар че и тя на този етап от живота е доста двузначна, двусмислена:)))
Прегръдка, мила приятелко! Слънчев и весел, и здрав октомври!
Животът е най-добрият учител и най-хубавата Муза за писане.:)
Поздравявам теза хубавото разказче и ти пожелавам още много такива!
Благодаря ти, че приемаш така моите писания, мила Кате! Ти си ми пример в това отношение - знам, че всички сюжети заимстваш от реалността. И определено ти се получава!
Прегръдка от мене с пожелание за цветна, вълшебна, вдъхновяваща есен!
Повече от прекрасен!
За душата, която не остарява.
За душата,която не се примирява.
За душата, която смело съвместява
любов, отдаденост, удовлетворение,
но и тайната, и вечното прозрение,
че нуждата от връзка във вените пулсира
и младостта нонстоп във нас реанимира.
И няма как да има примирение,
защото все прокрадва се съмнение,
че нещо недовършено остава,
щом мечтата жива е - не отшумява.
В това е може би
на пътя ни житейски смисъла велик -
да сме във връзка,
за да има вдъхновение за полет
и да е тъй прекрасен всеки миг.
Философията на живота...
За поне малко помъдряване... винаги готови...:)
И никога докрай.
Но...нали има утре.
Докато го има.
По морски ветровито,
слънчево и вдъхновяващо.
На вълните на мечтите ни без край и без начало.
Прекрасен ден и вълнуваща вечер за теб!
Обичам те!
Повече от прекрасен!
За душата, която не остарява.
За душата,която не се примирява.
За душата, която смело съвместява
любов, отдаденост, удовлетворение,
но и тайната, и вечното прозрение,
че нуждата от връзка във вените пулсира
и младостта нонстоп във нас реанимира.
И няма как да има примирение,
защото все прокрадва се съмнение,
че нещо недовършено остава,
щом мечтата жива е - не отшумява.
В това е може би
на пътя ни житейски смисъла велик -
да сме във връзка,
за да има вдъхновение за полет
и да е тъй прекрасен всеки миг.
Философията на живота...
За поне малко помъдряване... винаги готови...:)
И никога докрай.
Но...нали има утре.
Докато го има.
По морски ветровито,
слънчево и вдъхновяващо.
На вълните на мечтите ни без край и без начало.
Прекрасен ден и вълнуваща вечер за теб!
Обичам те!
Честит празник и на тебе, мила Инел!
Бъди все така вдъхновена, все по-устремена към чистото и доброто, към поднебесната вис!
Всеки път се питам каква е тази магия в отзивите ти - и не намирам отговор. Вярно, че е въпрос на талант, на някакъв поетически рефлекс, но има и друго - докоснато от думите в твоите стихотворни анализи, всичко заблестява с една нова, по-добра светлина, става различно - много по-хубаво, много по-смислено. Недоизказаното се доизрича, неясното добива и логика, и ред. А това, което правиш с душите - чудо някакво, свещенодействие!
Благодаря ти, че наминаваш при мене, приятелко, благодаря ти за топлите думи и добрите очи! Прегръщам те с обич!
Здрави и щастливи есенни дни!
Да. Смирение? Това ли е големият урок на старостта? И аз много пъти съм стигала до тази дума, като единствен възможен отговор.
Да. Смирение? Това ли е големият урок на старостта? И аз много пъти съм стигала до тази дума, като единствен възможен отговор.
Как ми се иска да ти отговоря разточително споменно, в стила на един уважаван от мене наш приятел:)
Какво значи стар?
Когато бях на 25 години, се молех да съм на 45 - бях директор на училище с много заместници, персонал, дейности - и всички колеги бяха два пъти по-стари от мене. Когато станах на 45, ми се искаше да съм поне на 65, да дам авторитетен съвет на моя син, търсещ на 25 свой път в управление на сложна корпоративна структура. Сега, на 65, мечтая да съм поне на 85, да се почувствам най-после зряла, мъдра, смирена. И да доживея до 85, знам, пак ще се усещам недорасла за високите стремления на вечно младия дух... Какво да се прави - човешка съдба! Защото ние, човеците, сме осъдени да бродим вечно разкъсани между тленната плът на еднодневки и безсмъртната душа на божества.
Мисля, че старостта идва тогава, когато усетиш бурното море в гърдите си да подплисква тихо води, да се превръща в мазно, пльокащо блато. Какво ни остава тогава, освен да чакаме мътилката да оттече, да избие на дъното бистро поточе мълчана вода? Но дали това е смирение, или прозрение, старост и смърт, или рождество и възкресение в едно...
Впрочем моите дертове тук са други - за имплицитния диалог със себе си, осигуряващ при нужда възстановяване на нормалната комуникация със света и естественото състояние on line, което ни държи живи и млади.
Поздрави, Ваня!
Да. Смирение? Това ли е големият урок на старостта? И аз много пъти съм стигала до тази дума, като единствен възможен отговор.
Как ми се иска да ти отговоря разточително споменно, в стила на един уважаван от мене наш приятел:)
Какво значи стар?
Когато бях на 25 години, се молех да съм на 45 - бях директор на училище с много заместници, персонал, дейности - и всички колеги бяха два пъти по-стари от мене. Когато станах на 45, ми се искаше да съм поне на 65, да дам авторитетен съвет на моя син, търсещ на 25 свой път в управление на сложна корпоративна структура. Сега, на 65, мечтая да съм поне на 85, да се почувствам най-после зряла, мъдра, смирена. И да доживея до 85, знам, пак ще се усещам недорасла за високите стремления на вечно младия дух... Какво да се прави - човешка съдба! Защото ние, човеците, сме осъдени да бродим вечно разкъсани между тленната плът на еднодневки и безсмъртната душа на божества.
Мисля, че старостта идва тогава, когато усетиш бурното море в гърдите си да подплисква тихо води, да се превръща в мазно, пльокащо блато. Какво ни остава тогава, освен да чакаме мътилката да оттече, да избие на дъното бистро поточе мълчана вода? Но дали това е смирение, или прозрение, старост и смърт, или рождество и възкресение в едно...
Впрочем моите дертове тук са други - за имплицитния диалог със себе си, осигуряващ при нужда възстановяване на нормалната комуникация със света и естественото състояние on line, което ни държи живи и млади.
Поздрави, Ваня!
Ти си истински оптимист, Вени. А мъдростта е оптимистична. А аз напоследък съм off line :)
Да. Смирение? Това ли е големият урок на старостта? И аз много пъти съм стигала до тази дума, като единствен възможен отговор.
Как ми се иска да ти отговоря разточително споменно, в стила на един уважаван от мене наш приятел:)
Какво значи стар?
Когато бях на 25 години, се молех да съм на 45 - бях директор на училище с много заместници, персонал, дейности - и всички колеги бяха два пъти по-стари от мене. Когато станах на 45, ми се искаше да съм поне на 65, да дам авторитетен съвет на моя син, търсещ на 25 свой път в управление на сложна корпоративна структура. Сега, на 65, мечтая да съм поне на 85, да се почувствам най-после зряла, мъдра, смирена. И да доживея до 85, знам, пак ще се усещам недорасла за високите стремления на вечно младия дух... Какво да се прави - човешка съдба! Защото ние, човеците, сме осъдени да бродим вечно разкъсани между тленната плът на еднодневки и безсмъртната душа на божества.
Мисля, че старостта идва тогава, когато усетиш бурното море в гърдите си да подплисква тихо води, да се превръща в мазно, пльокащо блато. Какво ни остава тогава, освен да чакаме мътилката да оттече, да избие на дъното бистро поточе мълчана вода? Но дали това е смирение, или прозрение, старост и смърт, или рождество и възкресение в едно...
Впрочем моите дертове тук са други - за имплицитния диалог със себе си, осигуряващ при нужда възстановяване на нормалната комуникация със света и естественото състояние on line, което ни държи живи и млади.
Поздрави, Ваня!
Ти си истински оптимист, Вени. А мъдростта е оптимистична. А аз напоследък съм off line :)
Понякога човек трябва да се изключи за малко, да не изтощава напразно батерията:)))
Прегръдка, мила Ваня!