НА БОТЕВ
Наистина ли си на двадесет и осем…
Наистина ли - млад и омагьосан -
от своята любов необяснима
гладуваш във онази люта зима
и правиш триста върли поразии
на българските влашки чорбаджии
и пиеш вино и захвърляш чаши
по хилядите патриоти наши,
дето могат само да говорят
и не могат само да се борят.
А ти си млад, на двадесет и осем…
Но в теб въпроси страшни се кръстосват.
Във теб изгаря и във теб се ражда
космична мъка и космична жажда
и ти - прогледнал чак отвъд, далече -
мълчиш и пишеш сам :”Настане вечер…”
А ти си нежен и сантиментален
във този век ужасен и брутален.
Навярно там, на другата планета
ти би възпявал своята Венета,
не би така отчаяно се люшкал
между стиха и сабята хайдушка,
защото няма никаква причина
освен една - със името Родина.
Кажи ми, в таз борба, тъй страшно кратка,
наистина ли и смъртта е сладка
и там, сред пролетните горски листи
наистина ли ти не се замисли
поне за миг, поне за малко време,
че жив ще бъде този, който дреме,
а ти ще бъдеш мъртъв и безчувствен
и после - вълк и самодивски устни…
Не. Ти си мислил. Ето писъмцето,
което почва с
“Мила ми Венето…”,
което свършва не със вик, не с дума
а с парещата песен на куршума.
И тази песен, чувствам, продължава
да ни окриля или натъжава.
Макар и страшна, и макар опасна,
тя все пак е наистина прекрасна,
от смърт родена - тя е вече жива
и знам - абсурдно е, но е щастлива,
защото няма никаква причина
освен една - със името Родина.
1968 г.
КАЗВАТ УЧИТЕЛКАТА ЛОША - АВТОРОВА ПЕСЕН ...
Покой в любовта